Бораут или синдром на професионалната скука

   За синдрома първи заговарят шведските бизнес консултанти Вердер и Ротлин. В книгата си: „Диагноза Бораут”, издадена през 2007 година, те го описват като синдром на служителя с малко работа.  Авторите смятат, че седенето на работното място, без да се прави нищо, освен да се чака края на работния ден, е много мъчително нещо. Точно това неудовлетворение кара служителите да измислят различни стратегии, с които да запълват работното си време.

   От синдрома страдат предимно млади хора, които са завършили висшето си образование и правят първи стъпки в професионалното си развитие. Обикновено те са на възраст между 25 и 34 години.

   Бораут или синдромът на професионално ненатоварване включва няколко елемента и те са:

- скука – води до апатия и безпомощност, защото човек не знае какво трябва да се прави;

- състоянието на преразтегнатост – отразява чувството за това, че може да се направи повече от колкото се иска;

- незаинтересованост – когато човек не се интересува от това, което прави и на преден план е липсата на идентификация с работата.

   Състонието бораут донякъде е парадоксално. Разпространено е схващането, че това да не вършиш нищо през работно време, е страхотно. Истината обаче е, че е ужасно да бъдеш на работното си място, без да правиш нищо и да чакаш да дойде краят на работния ден.

Протичане на бораут

   Синдромът започва да се развива, когато мениджърът на организацията не определя по правилен начин работата. След това самите служители започват да отлагат за по-късно поставените задачи, оправдавайки се с другите.

   В началото бораута се възприема добре – хората обичат да си почиват на работното място, обаче в последствие може да доведе до сриване на самоуважението.

Причини за развитието на синдрома на професионалното ненатоварване

   Беате Шулце  смята, че синдромът е следствие от несъобразено слабото натоварване в работата. То може да доведе човека до отегчение и неувереност в себе си. Много от засегнатите хора са стигали до съмнението какъв е смисълът на работата, която изпълняват. Те, също както при синдрома на прегарянето, стават незаинтересовани и цинично безразлични.

   Липсата на признание от страна на висшия ръководен състав - това е един от най-често срещаните фактори, причиняващ стрес на работното място. Не на последно място важна роля играят и стремежите; очакванията на служителите за израстване в кариерата, в йерархията на управлението на фирмата; повишението на трудовото възнаграждение. Важна задача за ръководителите е да помислят как да приведат в изпълнение много от нуждите на персонала си. Не само заплатата е важен стимул за служителите, а също така и кариерното развитие, самоизявата, обучението, забавленията, различни социални дейности и т.н. Мениджърите имат интерес да намалят нивото на прегаряне в екипа на фирмата и съответно да снижат нивото на текучество на служителите.

Симптоми на бораут синдрома

   Симптомите на служителят, който няма как да признае, че работата му е малко, са подобни на тези на бърнаута - човек се чувства отпаднал, няма желание за каквото и да било, има проблеми със съня и не може да се наслаждава пълноценно на живота. Негативизмът, силната умора и постоянното физическо и емоционално изтощение са също налице.

В дългосрочен план може да се отключат и други заболявания – световъртеж, сърцебиене, причерняване, шум в ушите, главоболие, хипертония, безсъние и депресия.

Бърнаут и бораут

   Синдромът на професионално ненатоварване още не е признат като сериозен проблем. По-известен е синдромът бърнаут. Но не само постоянният стрес и напрежение могат да предизвикат заболявания, а и скуката, монотонността, както и другите неща, които поражда бораутът, могат да доведат до психични проблеми. Както при бърнаут, така и при бораут у служителя се наблюдава силно желание да се напусне работното място.

Фигура 1. Бърнаут и бораут – предизвикателства и ресурси

Превенция на бораут

   Една организация трябва да наблегне на три области от своята дейност, за да се предотврати развитието на бораут синдрома :

1. Организация
  Организацията трябва да си създаде такъв тип култура, който да не позволява развитието на синдрома. Такъв тип организационна култура е основата на ежедневната работа и желаното поведение сред колегите и пациентите/клиентите на услугата.
   Друг елемент от организацията е стратегията за планиране на персонала, която да е ориентирана към бъдещето – точният човек на точното място в точното време.
   Ако организацията се развива постоянно, длъжностните характеристики трябва да са съобразени с това развитие. Ако това не бъде направено,  профилът на служителя няма да отговаря вече на длъжностната характеристика.
2. Лидерство
   Една организация трябва да определи управленските си принципи. Те трябва да са като пътеводна светлина за ръководителите. Освен това трябва да определи ясно насърчителните програми, чрез които на правилните хора да се дадат ръководни функции, защото неясно формулирани, стимулиращи програми могат да доведат също до развитие на синдрома. Важен елемент е делегирането на задълженията. То би предотвратило това даден човек да остане без работа за вършене.



Комуникация
   Объркването започва най-често още с длъжностната характеристика и при първите разговори със служителите от отдел Човешки ресурси или прекия ръководител, защото длъжностните характеристики често преувеличават действителността. Това създава впечатлението, че един човек едва ли не ще спаси света, поемайки всички проекти и отговорности, но реалността е различна и следва разочарованието.
   Добрата комуникация със служителите започва с добра обява за работа, в която ясно и точно са описани нужните изисквания и умения, които трябва да притежава и съответно какви ще бъдат задълженията и отговорностите му.
   Като важно допълнение за превенция на бораут синдрома са периодичните разговори между служителя и ръководния персонал.

Борба с бораут

   Ротлин и Вердер споделят, че удовлетворението в работата се получава от качественото заплащане, което е обързано с постигнатите резултати. Авторите подчертават значението на личната отговорност за справяне със синдрома бораут. В крайна сметка служителите трябва да поемат отговорност за собствения си живот, осъзнавайки индивидуалните си нужди.

   Работещите, страдащи от бораут, трябва да разпознават симптомите на синдрома и да си зададат следните въпроси: Имам ли смелост да комуникирам с ръководителите си? Това ли е моята професия? Трябва ли да променя нещо?

    Има и други начини за справяне с бораут синдрома и те са следните:

1. Получаване на обратна връзка от мениджъра. Това е добър начин за изслушване на проблемите на служителя, може да се дадат и нови задачи или да се трансформират стари такива.
2. Заемане с нов проект – това ще направи служителя по-ангажиран и може да получи дори признание за инициативността си.
3. Курсове за повишаване на квалификацията.
4. Наличие на ментор – ако служителят има зачислен ментор, който да следи неговата работа и да му помага при наличието на трудности, резултатите определено ще се повишат.

Иван Пейчев, магистрант по Социална психология

20 неща, които трябва да знам на 20 години

Днес прочетох една статия на английски, която реших, че трябва да се прочете и от хората, които не знаят английски. Нещата, които авторът споделя ще са много полезни на хората, които от деца стават възрастни - точно е един нелек преход, който е изпълнен с много трудности, но както всичко... И това минава... На вашето внимание са 20 лесни съвета, които ще променят живота ви... към по-добро :)

1. Светът се опитва да ви направи глупави – от различни банкови такси до чудодейни диети, хората, които не са образовани са по-лесни за манипулиране и ограбване. Образовайте се колкото се може повече за здраве, независимост и щастие.

2. Не вярвайте на институциите, че ще ви образоват – във времето, в което те творят учебни планове, системата вече е остаряла. По-добре е едновременно да учите и да печелите уважението на хора, показвайки лидерски умения, а не просто да бъдете последователи.

3. Четете колкото се може повече – научете се да четете бързо и ефикасно. Не е трудно да четете по една книга на седмица.

4. Общувайте с различни хора постоянно – научете се да намирате сходни теми с всеки и тогава разговаряйте за тях.

5. Не губете време в това да бъдете срамежливи – срамежливостта е убеждението, че емоциите трябва да бъдат арбитри в процеса на  вземането на решения, когато всъщност вярно е обратното.

6.  Ако нещо ви е странно по време на една връзка, обикновено накрая това нещо е причината за раздялата.

7. Контактувайте колкото се може повече с по-възрастни хора – причината поради която това е толкова ценно е, че хората на твоята възраст обикновено нямат способности за вземане на решения и не могат да ти помогнат много-много. Още повече по-възрастните хора знаят това, което вие ще научите по-късно, затова ги питайте.

8. Намерете по-готини от вас хора и се размотавайте с тях – и двете неща са важни: „не се опитвайте да бъдете част от масата във вашата група, гледайте постоянно да сте център на внимание (правейки по-готини неща и бъдейки по-приемащи и амбицирани).

9.Всеки става по-консервативен с времето – това си е факт. Затова трябва да правите лудите си неща СЕГА. По-късно ще се страхувате. Повярвайте ми.

10. Намалете вашите разходи колкото е възможно – това ще ви помогне да направите тези лудории, споменати горе.

11. Вместо да подобрявате състоянието си чрез обекти, правете го с приключения – например едно пътуване до Париж ще ви прави щастливи много по-дълго от колкото покупката на един гардероб.

12. Когато живеете по-евтино, решавате проблема с липсата на пари – използвайте Интернет, защото той е като малка машинка, която ви помага да наддавате. Ако живеете от заплата до заплата, то това ще увеличи седмиците, за които мислите напред от 2 на 3. Тогава ще се почувствате по-добре и ще мислите за месец напред, след това 3, 6 и накрая за година напред. Целта е да се стигне до момента, в който ще мислите за 5 години напред.

13. Научете се да програмирате.

14. Сдобийте се с „плочки” (или отслабнете в зависимост от вашата цел) докато сте млади. Вашите хормони са в състояние да направят това когато сте по-млади. Не изпускайте тази възможност!

15. Научете се да готвите – това ще направи нещата по-лесни и ще превърне храненето от скъпо преживяване в приятно удоволствие.

16. Спете добре – това и готвенето ще ви помогнат за сдобиването с „плочки”. Ако мислите, че ще спите, когато сте умрели или че имате прекалено много неща за вършене, за да спите, то аз имам новина за вас – Вие сте НЕЕФЕКТИВНИ и лишаването от сън няма да помогне.

17. Използвайте активно напомнянията по календари, gsm-и и тн – не се доверявайте напълно на  мозъка си относно нещата, които трябва да помните.

18. Изберете си да направите нещо голямо, като позволявате на възможностите да ви помагат. Ако не си поставяте цели, някои неща може и да се случат, но ако изберете, много повече ще станат.

19. Изберете си нещо, в което да станете наистина добри – прекарайте пет години в това да го вършите от колкото да скачате от едно нещо в друго. Ако искате да правите нещо друго след това – направете го!

20. Не се опитвайте да променяте някого – по-добре си потърсете някого, който няма нужда да бъде променян.

Източник - 20 Things I Should Have Known at 20

Любовта и омразата в ценностната система на българина – към себе си и към другите

      „Ние сме”, „българите са”, „българска работа” са само част от определенията, с които изразяваме склонността си да квалифицираме, да  щамповаме и да показваме колко добре се познаваме като народ. А така ли е всъщност и „що за животно е българинът”? Малцина са изследователите, посветили живота си на българската народопсихология и мнозина (като че ли всички ние) заклеймяващите едно или друго наше качество. За съжаление в последните преходни години преобладават единствено негативните изказвания на различни общественици, които се опитват да ни заклеймят, а липсват сериозните народопсихологически изследвания. Осъзнаваме, че ценностната ни система е в криза, както всичко около нас и един от изходите са себепознанието и равносметката, започвайки, разбира се, от най-важните устои.

В основата на всичко, определяна като висш смисъл на човешкия живот, стои, разбира се, любовта. По нейните измерения и характерни проявления при нас, българите, можем да научим много за народопсихологията ни. Любовта неслучайно е извечната тема в родната литература, която обикновено е художествено отражение на случващото се в действителността. Едва ли има някой, който да не помни  Ботевото „силно да люби и мрази", маркирало като че ли за векове напред българската вселена на крайностите и силата на емоциите. Неслучайно сме възпели и „балканския синдром”, описващ темперамента и полярността на южните народи. Тук всяко чувство е преходно, извечни са само любовта и омразата, които са силни и са до гроба. За тях си заслужава да си живее и да се умре. Те се възпитават най-напред в семейството и впоследствие се експонират в личния и обществения живот. „Бащиното огнище” се превръща бързо в „родно пепелище”, когато познаваме крайносттите в българската ценностна система.

       Традиционното българско семейство е основна единица на обществото и  като такава е описано в творчеството на повечето ни класически автори, но заедно с това е и обект на изследване от видните ни етнографи   проф. Ст. Бобчев и Димитър Маринов. То е с патриархална структура, където бащата е глава на дома, собственик на имота и представляващ семейството в населеното място. Той е този, който възпитава в любов, но и в строгост, а с поведението си често пъти задава модела на крайностите, който е така характерен за нас. Семейното съществуване е в името на децата и любовта към тях е движещата сила за живот. Любовта в семейството е предбрачна, която е по-скоро харесване и съпружеска, изразена в здрави нравствени връзки и преданост един към друг. Тя намира външен израз в дома, който знаем, е основната българска крепост. Неслучайно Атанас Буров казва, че всеки истински българин трябва с любов да построи дом за своето семейство, както и той е градил с много старание и любов своята къща. За уюта, топлината и близостта в него се грижи майката. Силната любов към нея е определяща за изграждането на нравствената ни вселена, тя ни дава примера, който прилагаме впоследствие и в изградените от нас семейства. Заедно с това майката е опора, приятел, изповедник. Тя е винаги в съзнанието на българина независимо от ситуациите и времето:

Освен теб, мале, никого нямам,

ти си за мене любов и вяра;

но тука вече не се надявам

тебе да любя: сърце догаря!

(Христо Ботев – „Майце си”)

         Откърмен с любов в семейството, българинът я продължава, градейки нов дом със своята любима. Ще дадем пример отново с Ботев, при който като че ли най-лапидарно, но и най-силно са описани двата полюса в ценностната система на българите. В „До моето първо либе” той разкрива своите най-съкровени чувства към любимата:

Ах, тез песни и таз усмивка

кой глас ще ми викне, запее?

Кървава да вдигна напивка,

от коя и любов немее,

пък тогаз и сам ще запея

що любя и за що милея!...

(Христо Ботев – „До моето първо либе”)

Отново при Ботев разбираме, че и в любовта ни може да има градация. Незабравими са редовете, в които той казва на Венета, че после отечеството си е обичал най-много нея. Любовта към Родината е основна тема и в творчеството на Иван Вазов. Патриархът на българската литература показва силното удовлетворение на човек, който обича Отечеството и народа си и който се гордее с това, че се нарича българин:

...Българин да се наричам, първа радост е за мене.

(Аз съм българче)

      Любовта към България е неразривно свързана с любовта към родната природа и родното място, която заедно с любовта в и към семейството изгражда българския космос. Българинът люби и милее за родния дом, животните, които отглежда и всичко, което е създал с двете си ръце. „Моят дом е моята крепост”, моята подредена вселена, в която всичко е любов:

Бяла, спретната къщурка.

Две липи отпред.

Тука майчина целувка

Сетих най-напред.

Тука под липите стари

Неведнъж играх;

Тука с весели дургари

Скачах и се смях…

Къщичке на дните златни,

Кът свиден и мил!

И за царските палати

не бих те сменил.

(Родна стряха – Ран Босилек)

    И за да изградим напълно устоите в ценностната система на българина, не трябва да пропускаме любовта му към Бога, породена най-често от желанието му за справедливост и възмездие, от нуждата от вяра в доброто, от желанието за закрила на най-скъпото му. Тя не граничи с крайна религиозност, а по-скоро е изтъкана от обредност, следването на която му носи спокойствие и удовлетворение. Любовта към Бога в историческата съдба ба народа ни е тази, която неведнъж го е спасявала и утвърждавала като такъв. В преходните години, имайки предвид ситуацията преди това, да има разпад и хаос по отношение на връзката с християнството. Това се допълва и от факта, че като цяло сме доста земни и практични, това се изразява добре от максимата „око да види, ръка да пипине”. Обикновено търсим любовта към и на Бог, когато преживеем някаква загуба или сме изправени пред травмиращо събитие. Това си има и своето обяснение – във вековете на робство са се опитвали да ограничат общуването ни с Бога и спазването на ритуалите. В християнството няма място за омраза, любовта е дълготърпелива и всеопрощаваща. Но такива ли сме ние?

      В началото казахме, че освен да любим силно и мразим, така че и омразата е важна част от ценностната ни система. Тя се проявява най-вече, когато някой накърни любовта ни към всичко, което описахме дотук. Омразата е защитната и първосигнална реакция на българина към осмелилите се да нарушат неговия космос. Това може да са поробителите, посегналите на имота и близките му, съблазнителите. Макар да се представяме като широкоскроени, толерантни и свободномислещи и да имаме достатъчно исторически доказателства за това, приемаме трудно различните от нас и често пъти те са обект на презрение и омраза. Важно е ние да сме по-добрите, по-можещите и знаещите

      Знаем да обичаме, но знаем и да мразим. Когато ни предадат и наранят или дори отхвърлят, ние се фрустрираме и докрай защитаваме завоюваното. Омразата ни води до безумство и ставаме коварни и подли, неконтролируеми от болката.

       В интервю за Дойче Веле[1], Огнян Златев, който е управител на Център за медийно развитие, споделя, че българите владеят езика на омразата и предразсъдъците спрямо етнически, религиозни или сексуални малцинства са често срещани в българските медии. Расистките изказвания в тях са насочени главно към ромите, които са най-многочисленото малцинство в България. Долавя се омраза още и към съседските ни страни – Македония и Турция. Тази етническа омраза се поражда в голяма степен от националистическите партии в България.

             Всички сме чували вица, който ни кара да се замислим за негативното в ценностната ни система: „Знаем добре защо нямало дяволи край нашия казан в Ада - ами защото нямало нужда да стоят там: ние сами си дърпаме оня, който се понадигне. Край казаните на другите народи има специален дявол, който ръга с вила ония, чиято глава се подаде отгоре, но за българския казан това не се налагало: щом някой си подаде за малко главата от врящия катран, мигновено тия отдолу го дръпват. И така за вечни времена: щатът за охраняващ дявол към българския казан си стои незает”.

          Българите често пъти се опитват да прикрият ненавистта и завистта към хората с по-добро социално и финансово положение. В личния и професионалния си живот често пъти интригантстват и клюкарстват, за да компенсират неудовлетвореността си. Примери за това проявление на омраза към другите, граничещо и с ненавист към самите нас като народ има много. Ще цитираме само едно изказване в популярен форум (а иначе е пълно с такива): „Ненавиждаме от цялата си душа всеки по-умен, по-кадърен, по-работлив или по-талантлив от нас. Опитваме се да му пречим с всички сили, правим всичко възможно да го унищожим. Изпитваме огромно удоволствие да унижаваме и тъпчем тези, които ни превъзхождат.”  И за да допълним негативната картина, ще добавим: „Не е важно ти да си добре, а на Вуте да му е зле”. Явно чуждите страдания ни действат успокояващо.

      Не можем да дадем много примери от литературата ни за омразата като част от ценностната ни система, защото обикновено тя се явява коректив и модел, а изтъквайки негативното, ще изгуби тази си функция. Ще цитираме на финала отново Ботев с думите:

И сърце зло в злоба обвито

(Христо Ботев – „До моето първо либе”)

       В съвременния глобализиращ се свят е не по-малко важно освен себепознанието и знанието за това, което носим, кодирано в гените ни като народ. Колкото и космополитни да мислим, че сме станали, не можем да избягаме от своята балканска природа на крайностите и силните емоции. Можем много да се корим за тях, но заедно с това не бива да забравяме, че в тях се крие нашата уникалност, с която сме оцелявали векове наред. И макар и да мразим силно, обичаме също толкова силно, ако не и повече: всеки по неговия си начин, градейки собствената си ценностна система и допълвайки я с останалите нравствени качества, които ни правят хора. Ето защо в динамичното си ежедневие трябва да намираме повече моменти, в коите да спираме и да правим равносметка за това кои сме, откъде идваме накъде отиваме и какво искаме да оставим след нас.

Библиография:

1.     Хаджийски, И. Оптимистична теория за нашия народ. С., 1974

2.     Лекционен курс по Психология на националния ни характер

3.     http://www.slovo.bg/

4.     http://www.dw.de/

---

[1] http://www.dw.de/%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B2%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B5%D1%8F%D1%82-%D0%Bч5%D0%B7%D0%B8%D0%BA%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%BE%D0%BC%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%B0%D1%82%D0%B0/a-6264319

Арт терапия при деца с аутизъм

Общи сведения за арт терапията

   От началото на 20 век, когато психологията се развива и безсъзнателното започва да се изследва, се изяснява ролята на подсъзнателният процес в разкриването на проблемите и лечението на последствията от тях. Емоциите се преживяват без филтъра на думите. В тялото на човека са закодирани “добри” и “лоши” спомени, които се натрупват и в даден момент изригват като мощен вулкан. Психотерапевтичната употреба на изкуството ни помага да се свържем директно с този материал и да дадем невербален израз на онова, което ни подхранва или осакатява. Така могат да се изяснят причините за хаотичното ни поведение и да се появят насоките за неговото разрешаване.

   Арт терапията е метод за творческо общуване между личност с проблеми от физическо или психическо естество и специално обучен терапевт, който действа като психолог в областта на изкуството.

   Арт терапията се базира на познанието за човешкото развитие и психология и се използва в най-различни терапевтични методи, засягащи способността за учене, психодинамиката, междуличностните отношения, саморефлексията, социалните контакти, спомага при поведенчески проблеми, при ниска самооценка. Арт терапията е ефективно средство при медицински, емоционални, образователни, умствени и рехабилитационни проблеми. От услугите на арт терапевтите се ползват хора по цял свят, от всяка възраст, пол, религия, сами, семейно и дори групово. Наблюдават се и изключително добри резултати при работа с деца. В последните години този метод получава все по-голямо приложение и в България, а специалистите по арт терапия се увеличават.

   Психолозите често прибягват до помощта на този метод при работа с деца, тъй като по-скоро децата изпитват повече затруднения в изказа на чувствата си, отколкото възрастните. Детето преминава през няколко периода на психическо съзряване. Най-общо от новородени до около 4-та година е етапа на псевдореализма, след което до 11-13 година е периодът на по-силна самокритика, повишена чувствителност и емоционални кризи.

   Рисуването е ключ към света на детето и един добър специалист може да разбере от една рисунка, а и от начина по който е направена много неща за емоционалното състояние на пациента. Ролята му е да подпомогне детето само да се лекува, да го предразположи да говори за своето изкуство и посредством разказа да получи информация за реалните проблеми. Важна е темата на рисунката, размера, цветовете, формите и дори силата на натиск на четката или молива.

    Според повечето специалисти една рисунка струва много повече от стотици думи, особено ако е дело на дете болно от хронична болест, от аутизъм или пострадало от насилие.

Арт терапията използва творческия порив, за да помогне на децата да осъзнаят чувствата и желанията си. Важен е не само крайния резултат от работата, а и самия процес на създаване. Според специалистите самият порив за рисуване, текст или каквото и да е друго, провокира активизиране на психическите сили, което подпомага емоционалното възстановяване.

   Освен всичко, арт терапията може да подобри вербалната комуникация, а може и да пренасочи желанието за изказ в други продуктивни форми. Именно затова се използва при деца, които са преживели тежки травми и изпитват затруднения в изказа на своите страхове и надежди.

   При децата със специфични образователни потребности, социалното взаимодействие е нарушено до голяма степен. При някои от тях липсва реч или е силно редуцирана. Вербалната или невербалната комуникация страда. Така че рисунката ни дава възможност да преодолеем тези трудности. Това за тях е възможност да изразят своя вътрешен свят.

Децата и аутизмът

  Аутизмът не е болест, а състояние. За него няма скъпо струващи операции, трансплантации. Няма увредена тъкан, различна е само структурата на мозъка, което се обуслява от липсата или недостатъчността на нервни връзки в най- висшата нервна система на човека- периферната нервна система на мозъчната кора. Еволюцията на човешкия мозък, постигната с хилядолетия, се преповтаря през първите 4 години от човешкия живот. В случай, че, се поровокира от силен стрес, възможно е мозъчната еволюция да заседне в нивото, при което е бил мозъка, в момента на стреса.

  Аутистите изглеждат като хора, които живеят в свой собствен свят, изолирани и незаинтересовани от това, което се случва около тях. Има различна степен на сериозността на заболяването, като това се определя със специален IQ тест. Статистиката сочи, че около 40% от аутистите имат сериозни изоставания, при останалите състоянието не е толкова тежко и те се интегрират в обществото с различен успех.

   Детето с аутизъм не обръща внимание на околните, не се вълнува от промените на околната среда. Тези деца не проявяват любопитство към света, не показват интерес към новото. Отличават се с липсата на желание да общуват с връстници или други хора въобще. Наблюдават се проблеми при общуването и социалното им адаптиране.

   Тази болест кара децата да приемат случващото се и заобикалящата среда по различен начин, пречи им да изразяват себе си свободно, подтиква ги постоянно да държат включен инстинкта си за самосъхранение, възпрепятства нормалните им контакти с други хора, а понякога дори създава проблеми при свързването на думи със значения и разбиране на реч. Тоест при аутизма мозъкът на детето изпитва трудност при тълкуването на звуци, гледки, миризми, чувства и усещания като цяло.

   Децата аутисти чувстват любов, щастие, мъка, болка. Така, както всеки човек чувства, така както всички деца чувстват. Единственият проблем е, че те не могат да изразят чувствата и усещанията си.

  Основният проблем при децата аутисти е некачествената комуникация и липсата на социализация. Повече от половината от тях не могат да се научат да говорят, голяма част не могат да контролират отделителната си система. Друга част успешно се справят в дейности, в които голямо внимание се отделя на детайлите, като IT-технологиите. Много от аутистите имат добра работна дисциплина, спазват правилата и са предпочитани в определени сфери от работодатели в САЩ.

Използваните цветове и значението им в контекста на аксиологията

   Синьото създава предпоставка за дълбок размисъл над живота и истината. Синият цвят символизира постоянство, упоритост, настойчивост, преданост, сериозност, строгост. Хората, които го предпочитат, се стремят към ред и систематизация, те винаги имат своя гледна точка, предани са на делото си. Доста характерно за аутистите е, че обичат реда и организираността. Например ако дадено нещо не е на мястото си /според техните разбирания/ те го прибират, където сметнат за нужно.

    В митовете синият цвят е божествена проява и цвят на загадъчността. Синият цвят е загуба на реалността, мечта, фанатизъм. В този цвят са облечени маговете и вълшебниците. Облечените в синьо през средновековието знаели истината.

    В древен Египет вътрешността на пирамидите се боядисвали в синьо, скарабеят също е син, Буда и Кришна са сини. Синият цвят на знамената означава свобода, обединение.

  Червеният цвят олицетворява могъществото, силата, волята за победа. Хората, които харезват, червеното, винаги постигат онова, което искат, винаги са в движение, винаги са извор на енергия.

  Червеният цвят символизира страстта, възбудеността. Изразява и склонност към импулсивни постъпки, необмислени предварително, този цвят го кара да бъде активен във всичко, вдъхновява и насочва силите за продължаване на започнатото, олицетворява победата и способността точно да се нанесе удар.

  В митологията червеният цвят се използва много. Богът на войната се облича в червено, в Африка червеното означава „безкрайно те обичам”, в хералдиката на кръстоносците червеното означава любов към Бога, ближния, но също ярост и жестокост. В християнството е символ на великолепието и пролятата кръв.

   Жълтият символизира интуицията, съобразителността, оригиналността, радостта, надеждата, жизнеността, просветлението, общителността, разширението, оптимизмът, философията, егоизмът, нечестността, предателството, страхът

  В митологията жълтото се олицетворява със Слънцето, топлината, пролетта и цветята. символизира.

   В зеленото е заложена потенциална енергия – този цвят не отразява спокойствие, а вътрешно напрегнато състояние. Зеленото отразява отношението на човека към самия себе си. 

   Зеленият неутрализира действието на останалите цветове, помага да се разсеят негативните емоции, носи спокойствие и умиротворителност, помага на концентрацията и на вземането на решения, помага при шок и има сънотворно действие.

  Оранжевото принадлежи на свръхемоционалните хора, те са блестящи, но неравномерно надарени ,изумяват околните с гъвкавостта си и многостранността на психиката си, често имат художествен талант, доброта, отзивчивост. Но в същото време са повърхностни, имат неустойчиви интереси, постоянна потребност от нови занимания. 

  Оранжевият цвят е цветът на топлината, блаженството, на мекия блясък и залязващото слънце. Той радва и носи добро настроение, на практика винаги има благотворно влияние и показва радостните страни от живота.

   Черният цвят винаги скрива в себи си онова, което носи, той е загадъчен. Предизвикващ любопитство, привличащ и плашещ, той винаги призовава човека да освободи своята същност, т.е. човек трябва да мине през черното, за да познае бялото.

  Черното в дълбинната психология на сънищата е цветът на “пълната безсъзнателност, на потъването в тъмнината, в тъгата, в мрака”. Като цвят, който влияе върху човешката психика, черното създава усещане за непрозрачност, сгъстяване, тежест.

   В Африка принасянето на черно животно в жертва означава молба за дъжд. Черните белези на тялото означават болест. 

   Черните дрехи означават недостиг или липса на нещо в живота, от черното трябва да се излиза бавно, като се разрежда с други цветове.

   Черният и белият цвят помежду се гасят, вече не носят първоначалната си информация и не потискат психиката. По принцип, черно облекло се избира при депресия и когато се отхвърлят околните.

Примери от практиката

Д.

 

   Самият стил на рисуване говори за наличие на хиперактивност, активна агресивност и непризнаване на авторитета. Замахът с четката говори за виталност и освободеност на личността. В рисунките му се наблюдава пълен хаос, което говори за високо ниво на обърканост. Ако той иска да изрази своите страхове и емоции го изразява само в едната част на листа, т.е. не може да се говори за постоянни агресивни прояви. Може да се каже, че те биват сублимирани.

   Използваният жълт цвят изразява неговата весела натура и непринуденост. Наблюдават се личностни конфликти, защото за изписването на името си е избрал тъмни цветове. Той си се представя като лошия герой, който разваля играта на останалите деца.

К.

    Наблюдаваме категоричен замах с жълтия цвят. Агресивността ясно си личи от категоричния замах на четката.
    При Кристофър са налице вътрешни конфликти и липса на сигурност.
    Използваният жълт цвят, който е нанесен плавно говори за любов към внимателните и повтарящи се действия.

К.

   Имаме алгоритъм на задачите – първо рисува формите, после ги запълва. Границите са размити. Ако синьото е той, червеното може да са родителите му/обкръжението му. Може да се говори за високо ниво на прецизност и точност.

     Използвана е цяла палитра от цветове, което ни води към извода за разнообразни емоции.

     Ясно си личи натискът с четката, което ни говори за явни агресивни прояви.

    За меланхоличната му същност може да се съди от центрираността на фигурите на листта като голяма част от него е незапълнена.

И.

   Ясно са изрисувани слънце, пясък, море, което говори за типична лятна атмосфера. Добра пространствена ориентация, защото различните обекти са разполежени правилно. Слънцето изразява ясно нуждата от внимание и закрила. Интересно е да се отбележи, че летния пейзаж тотално не отговаря на меланхоличния темперамент на детето. Явно то е нарисувало своята утопична идея за душевен мир и спокойствие, което ще го държи далеч от депресивните състояния.

Използвана литература:
1. http://www.baldjieva-art.com/ 
2. http://www.moetodete.bg/
3. Матанова, В., Психология на аномалното развитие, С., 2003
4. Бакълтър, С., Практическа арт терапия, С., 2010

Киберхондрията - хипохондрията на новия век

Киберхондрията – хипохондрията на новия век

Иван Тодоров Пейчев

В основата на доклада е залегнала темата за киберхондрията, която е една от най-мащабните неврози на новия век. Киберхондрията е психическо разстройство, изразяващо се в стремеж за самостоятелно поставяне на диагноза на основата на симптомите на заболяване, описано из интернет сайтовете. Тя все още не е достатъчно изследвана в българските научни среди. Авторът обобщава наблюденията на американски, английски и руски изследователи на киберхондрията. Поставя ги на фона на собствените си наблюдения за нея в българското виртуално пространство. Изследванията са илюстрирани с примери от чуждестранни специализирани журнали. Представени са и различни начини за превенция на неврозата. Изводите му ще са предизвикат интерес  у психолози, медици и обикновени читатели с интерес към психологията в интернет.

Потребителите, които използват интернет, се увеличават с всеки изминал ден, като в България те са вече близо три милиона. И все повече хора се изкушават, когато имат някакъв симптом да проверят в Google дали няма нещо написано по въпроса. Така един обикновен потребител попада в света на медицинската терминология, което крие своите огромни рискове. По този начин се ражда и една нова невроза, една нова форма на хипохондрията.

Киберхондрията е психическо разстройство, изразяващо се в стремеж за самостоятелно поставяне на диагноза на основата на симптомите на заболяване, описано из интернет сайтовете. Човек, страдащ от киберхондрия, се нарича киберхондрик. Тя се изразява в това, че щом човек забележи определен симптом или съвкупност, започва да търси информация в интернет и след кратко търсене, си поставя самодиагноза и заключава, че е тежко болен, най-често от сериозна или неизлечима болест. После на емоционално и психическо ниво започват да се случват изключително динамични процеси – съзнанието на индивида е заето само с тази мисъл, дотам че той да не спи по цели нощи, мислейки и тревожейки се. Често човекът започва да изследва симптомите си щателно и постоянно, и мислейки за тях, ги кара да се усилват, или да му се струва, че се усилват.

Киберхондрията създава голямо безпокойство сред хората, занимаващи се със здравеопазване, тъй като голяма част от пациентите сега могат да проучат всички симптоми на рядко заболяване, болест или състояние и да проявяват състояние на клинична тревожност. В публикация от Британското медицинско списание (БМС) „Журнал по неврология, неврохирургия и психиатрия” от 2003 г. се казва, че терминът киберхондрия се използва през 2001 г. в статия на британския вестник „Индипендънт” , за да опише „прекомерното използване на здравни сайтове в интернет за подхранване на безпокойството за здравето. Би Би Си също говори за киберхондрията през април 2001 г. Публикацията в БМС също цитира книга от 1997 г. на Илейн Шоулгър, която пише, че интернет е новият начин за разпространение на „патологични идеи” като Синдром на войната в Персийския залив и Синдром на хроничната умора . Пациенти с киберхондрия и обща хипохондрия често са убедени, че имат заболявания с „общи или двусмислени симптоми”.

Д-р Браян Фалън от Колумбийския университет , водещ експерт по хипохондрия, стига дори по-далеч като определя киберхондрията като „група от хипохондрици, които имат тежко, обсесивно компулсивно разстройство спрямо своите симптоми”. Според него 90% от хипохондриците с достъп до интернет развиват киберхондрия. Той допълва, че това е естествен процес и световната мрежа ще играе все по-важна роля в медицинско отношение. Хората, склонни към киберхондрия, често преувеличават възможността дадено неразположение да е симптом на сериозно заболяване на базата на публикациите в интернет, без да вземат предвид възрастта си, наличието или не на придружаващи оплаквания, характерни за това заболяване и още редица фактори.

Причините, водещи до киберхондрия, могат да се обособят в две групи – психологически и икономически. Първите са свързани с тревожността на хората и загрижеността им за здравето, също така със страха от лекари и медицински процедури. Вторите са във връзка с желанието да се провери валидността на диагностиката и предложената от лекуващия лекар терапия.

Специалисти определят следните симптоми на киберхондрия:

• Висока честота и  прекомерно  използване  на интернет  в  търсене  на информация за болести.
• Прекомерна тревожност относно личното здраве и благосъстояние.
• Склонност към поставяне на сериозна диагноза без консултация с лекар.
• Бърз преход от съмнение до увереност за наличие на болест след четене на онлайн информацията.
• Увлечение към цялостни онлайн проучвания.
• Регулярно търсене на онлайн медицински тестове.
• Недоверие към лекарите, работещи в клиники и болници.
• Непрекъснато следене на жизнените показатели (пулс, дишане, телесна температура, кръвно налягане).
• Честа смяна на личните лекари.
• Рязко влошаване на здравето след посещение на медицински сайтове.
• Твърдо убеждение, че в здравия организъм не може да има никакви симптоми.

Значимостта на проблема е потвърдена от редица изследвания. На 21 ноември 2007 г. във Великобритания са публикувани резултатите от проучване, което показва, че болестта е добила катастрофални размери. 65 процента от британците използват интернет за диагностика и лечение на здравословните си проблеми. Почти 50 процента от тях са търсили по медицинските форуми хора със същите заболявания. 46 процента са толкова сигурни в коректността на самодиагностиката си, че директно се консултирали с фармацевти за необходимите им лекарства. Доказано е обаче, че едва 15 процента от интернет потребителите са се самодиагностицирали коректно. Според изследването, мотивите за това са следните:Финансови причини (9%);

- Липса на време за консултация (35%);

- Нежелание да ангажират вниманието на личния лекар (25%).

Първото систематично прочуване на киберхондрията в САЩ, проведено през 2008 г., е дело на изследователите на „Майкрософт" - Риен Уайт и Ерик Хорвитц , които провеждат мащабно изследване, включващо няколко фази на анализ. Уайт и Хорвитц дефинират киберхондрията като: „неоснователна ескалация на безпокойството, свързано с обща симпоматика, базирано на разглеждането на резултати от търсения и литература в мрежата.". Те анализират представителна извадка за съвпадения между симптоми и болести в съдържанието на мрежата, както и съдържанието, върнато като резултати от търсения, свързани със симптоми. Те установили изненадващо висока степен на свързване на редки, обезпокояващи заболявания (като мозъчен тумор) с често срещани симптоми (като главоболие). Изследователите анализират анонимизирани обширни догове на запитвания към всички популярни тьрсачки и забелязват сходството на повишаване на търсенията от често срещани оплаквания към обезпокояващи заболявания. Уайт и Хорвиц характеризират природата на ескалациите в определена сесия и откриват, че вредните търсения на синдроми, до които се стига чрез ескалация, могат да продължат и в други сесии в разстояние на дни, седмици, или дори месеци, както и че запитванията могат да нарушат останалите дейности. Американските учени анкетират над 500 човека, които потвърждават наличието на причинена от мрежата медицинска тревожност. Голяма част от анкетираните считали списъка с резултатите от медицинските запитвания за вероятностен за наличието на заболявания.

Таблица 1. Вероятност за посочване на причината като се има предвид симптом

Симптом	Причина	Обхождане на мрежата	Търсене в мрежата	Наличие
Главоболие	Оттегляне на кофеина	29%	26%	25%
	Напрежение	68%	48%	75%
	Мозъчен тумор	3%	26%	0%
Мускулни потрепвания	Доброкачествени тикове	53%	12%	34%
	Мускулна умора	40%	38%	66%
	АЛС	7%	50%	0%
Болки в гърдите	Стомашно разстройство	28%	35%	38%
	Стомашни киселини	57%	28%	52%
	Сърдечен удар	15%	37%	10%

Възможността за кратко време да се запознаят с голям обем медицинска информация довежда до развитието на различни фобии при мнителните хора. Те могат много лесно за възприемат леката болка в гърдите за предвестник на инфаркт, а мигрената като „стопроцентов" признак за мозъчен тумор. „Подобни търсения в интернет са безполезна загуба на време и пари, а в крайна сметка и на здраве", констатират учените.

Според изследване, проведено от Всероссийским центром изучения общественного мнения (ВЦИОМ) – Русия - всеки трети жител на страната се заминава със самолечение, а проблемът киберхондрия набира все по-голяма скорост. По мнение на специалистите той се явява официална съвременна алтернативна медицина. Тъй като много руснаци не разполагат нито с време, нито със средства за заплащане на здравните грижи. Като втора причина се отбелязва ниската квалификация на лекарите. Въпреки предупрежденията за ненадежност на информацията в медицинските сайтове и голямата вероятност за измама, популярността на виртуални клиники, аптеки и консултации само ще се увеличи. Основната причина за това е състоянието на руската система за здравеопазване. Според експерти 67% от руснаците не се доверяват на медицината.

Между 600 000 и 800 000 германци страдат от хипохондрия, сочи медицинската статистика в страната. Около 8 млн. души се тревожат повече от необходимото за здравето си. В много случаи интернет не им помага. Психоложката Мария Гропалис от университета в Майнц смята, че киберхондрикът е този, който не само търси информация, но е и склонен към постоянен страх за здравето си. Сам по себе си интернет не може да направи никого хипохондрик, но той може да засили маниакалния страх и хипохондричните настроения.

В България все още не са правени изследвания от Националния статистически истинстут или от другите агенции, занимаващи се с общественото мнение. Тепърва предстои младите специалисти да започват да правят проучвания по въпроса и да се пишат монографии по темата. Въпреки това и в българското интернет-пространство има голямо наличие на медицински сайтове – zdrave.bg, medical.bg, pramed.com. В различни издания на българската и чуждестранна преса могат да се открият примери за киберхондрици. Ще се спра на две истории - на Катрин и Леони.

Катрин била притеснена. В продължение на седмици мускулите по цялото й тяло потрепвали. Тя прави, каквото биха направили милиони хора, потърсила в Googlе резултати за „мускулни спазми" и се шокирала. Сред резултатите е университетска страница за болестта на Кройцфелд-Якобс , както и сайт за амиотрофична латерална склероза. След това Катрин отива на лекар, но той изключил възможността за нещо по-сериозно - въпреки всичко шансовете за наличие на амиотрофична латерална склероза или болестта на Кройцфелд-Якобс са изключително малки. В крайна сметка той поставил диагноза - Синдром на доброкачествените фасцикулации . Но това не било достатъчно за нея и търсила в Google СДФ, когато нейните треперения учестявали. Накрая тя стигнала до сайта AboutBFS.com.

„Нов потребител... ужасен... проблеми с устата и говоренето... Моля помогнете! Живея живота си все едно ще умра след 18 месеца... Имам чувството, че всички мислят, че съм луда". Но Катрин не е нито луда, нито неизлечимо болна. Тя е киберхондрик, термин който описва нарастващия брой на иначе разумни интернет потребители, които когато представят своите симптоми на доктор Google, си поставят най-лошата диагноза от предложените.

Панически страх за собственото здраве от години преследва Леони В. от Мюнхен . Заради това младата жена, едва на 28 години, е постоянен обект на присмех от страна на колегите си. Вече никой не я приема на сериозно. Леони е престанала да разговаря и с приятелите си за това, което я измъчва. "Просто вече нямам никакво желание да слушам как някой ми казва, че преувеличавам", споделя тя. Веднъж колежка дори обвинила Леони, че съзнателно прави "театро", за да й обърнат внимание. Малко преди това тя й се оплакала, че има тумор в мозъка и й остават само няколко седмици. Всъщност мюнхенчанката много пъти е разправяла на околните, че е тежко болна. Сама си е поставяла какви ли не диагнози - множествена склероза, рак на гърдата, левкемия и др. Медиците обаче твърдят обратното: На Леони й няма нищо.

Когато отиде при лекари, от тях чува едно и също: "Какво правите тук, та вие сте напълно здрава." Леони обаче няма вяра на хората в бели престилки. "Щом вляза в интернет, бързо-бързо откривам симптомите и болестта, които се отнасят до мен", казва тя. Всеки ден прекарва онлайн два, понякога три и дори четири часа. Търси изключително медицински форуми и здравни страници. Всъщност идеята й е да открие експертно мнение, което отново да я успокои. "Знаех си, че ми има нещо, само че какво ли можеше да е - разсъждава Леони. - А лекарите ми обясняваха щуротии. Хвана ме страх. Непременно трябваше да намеря помощ."

Междувременно тя вече е обсебена от идеята да намери в интернет "своята диагноза". Признава, че не може да действа другояче: "Постоянно търся индикации, които да ми подскажат колко сериозно съм болна."

Ричърд Сенелик формулира няколко метода за превенция на киберхондрията. Той смята, че тя може да се понижи, когато интернет потребителите са наясно с това, че класирането на страницата не корелира с качеството на информацията в нея и честотата на заболяването. Той отбелязва, че при наличието на притеснения, свързани със здравословното състояние трябва да се потърси лекарско мнение. Сенелик съветва да се преустанови търсенето на информация за сериозни или редки заболявания.

Говорителка на британската национална служба по здравеопазване счита, че здравната информация в уеб не може да замени експертното мнение и съвет. Поради това, тя съветва да се проведе консултация с лекар винаги, когато има повишена загриженост за здравето. Нейната организация поддържа уеб сайта NHS Direct, на който може да се получи полезна и надеждна медицинска информация.

Хенри Скаукрофт от британската благотворителна организация Cancer Research UK смята, че проверените уеб сайтове с информация за пациенти могат да бъдат полезни ресурси. Според него трябва да има повече изследвания като това на Microsoft, но не трябва да се забравя, че все още много хора нямат достъп до богатството от онлайн информация и че неравнопоставеността в здравеопазването, включително и неравнопоставеността в достъпа до информация не намалява, а се увеличава.

В заключение е добре да се каже, че здравните статии в интернет не могат да заменят експертното мнение на лекаря. Единствено той може да поставя диагноза и предписва адекватно лечение. Ако се търси правилната медицинска информация, потребителят трябва да се ориентира към сертифицирани сайтове от организацията Health on the Net (HON). Някои сайтове с логото на HON са HealthCentral.com, WebMD.com, WrongDiagnosis.com. Утвърдените български сайтове са zdrave.bg и medical.bg

Използвана литература:

1.http://www.icp-bg.com/cyber-h.php
2.http://www.zdrave.bg/?c=n&id=4547
3.http://media.framar.bg/%D0%BB%D1%8E%D0%B1%D0%BE%D0%BF%D0%B8%D1%82%D0%BD%D0%BE/%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%BE-%D0%B7%D0%B0%D0%B1%D0%BE%D0%BB%D1%8F%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B5-%D0%BA%D0%B8%D0%B1%D0%B5%D1%80%D1%85%D0%BE%D0%BD%D0%B4%D1%80%D0%B8%D1%8F
4.http://www.independent.co.uk/life-style/health-and-families/features/cyberchondria-the-perils-of-internet-selfdiagnosis-1623649.html
5.http://en.wikipedia.org/wiki/Cyberchondria
6.http://www.huffingtonpost.com/richard-c-senelick-md/cyberchondria-you-can-cat_b_859085.html
7.http://netler.ru/pc/cyberchondriacs.htm
8.http://research.microsoft.com/en-us/um/people/ryenw/papers/WhiteTOIS2009.pdf
9.http://www.ncbi.nlm.nih.gov/pubmed/22137465
10.http://onlinepsiholog.blogspot.com/search/label/%D0%BA%D0%B8%D0%B1%D0%B5%D1%80%D1%85%D0%BE%D0%BD%D0%B4%D1%80%D0%B8%D1%8F
11.http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=785632

Иван Тодоров Пейчев 

магистрант по Социална психология

ivanpeychev89@gmail.com

ЗА масовите комуникации

Колкото и банално да звучи, ние живеем във века на масовите комуникации. Обградени сме от безбройни източници на информация. Комуникираме чрез телефони, SMS-s, интернет. Рекламира се активно в печата, телевизията, киното и интернет.

Често масовите комуникации ни помагат в откриването на нови хоризонти и разширяването на старите. Те са бързата ни връзката със света и хората, които по една или друга причина са близки за нас.

Масовата комуникация произлиза от латинската дума communico, която означава съветвам се с някого. Използва се, за да дефинира процесът на разпространение на информация посредством технически средства като печат, радио, кино, телевизия и интернет. Посредством тях се получава един огромен обмен на информация, за който обмен времето и пространството не могат да бъдат препятствие. В това се състои и основната разлика между масовата  и междуличностната комуникация. Първата е насочена към по-широк сегмент от хора и не зависи от прекия контакт между тях, докато втората е лице в лице.

Основните предимства, които ни предлагат масовите медии са:

1. Обмяната на мисли и идеи – разнообразни форуми, в които се разменя различна информация между хората. Това помага на част от тях, които намират затруднение при ежедневната си комуникация с другите, да изразят себе си и собствените си възгледи. Подпомага общуването, било то и опосредствeно. От друга страна са средство за споделяне и намиране на отговори.
2. Увеличена е скоростта, с която пътува дадено съобщение/новина – ако е станала някаква авария или е настъпило бедствено положение, хората своевременно ще бъдат уведомени за ситуацията и за действията, които трябва да предприемат.
3. Облекчава ежедневния стрес – много от нас, когато се приберат вкъщи си включват телевизора или компютъра, за да гледат различни развлекателни предавания, които ги успокояват и отдалечават от проблемите, засипали ги през деня.
4. Компенсира чувството за неудовлетвореност – повишеното чувство на неудовлетвореност представлява чувство за провал и при най-незначителни успехи. Някои хора се затварят в себе си, стават тихи, необщителни, това от своя страна води до отчаяние и депресия. А доста от неуверените и неудовлетворени хора намират място именно в мрежата.
5. Поддържа усилията за самоидентификация – има различни предавания в радио и телевизионния ефир и рубрики във вестниците и списанията, посветени на определено хоби. Посредством тях хората имат възможността да се самоосъвършенстват в спокойствието на собствения си дом или да открият нещото, което да направи свободното им време по-ползотворно. Те  могат да си станат сами медиатори, създавайки си блог, сайт, бивайки по-проактивни в социалните мрежи. Съответните медии, от своя страна, проучват и гледат да удовлетворят интересите на реципиентите.
6. Осигурява информация за случващото се по света и у нас – можем бързо да научим последните новини от България и чужбина. По този начин винаги сме информирани за нещата, които пряко или косвено ни касаят.
7. Посредничат между държавата и връзките с обществеността, както и на техните индивидуални начини за осведомяване – вестници, списания, радио, телевизия и интернет спомагат да достигне информация за политиката, становището на дадена институция, организация до хората.
8. Компенсира мобилността на хората – много от нас, посредством интернет поддържат контакти с близки и познати, които вече са далече от тях поради вътрешната и външната миграция.
9. Възможността човек да се прехвърли от едно място на друго, от едно събитие в друго – посредством масовите комуникации ние сме наясно с всички събития, които ни интересуват, дори и с тези, които не ни засягат.

Ролята на масовите комуникации в ежедневното ни общуване и споделяне на информация далеч не се изчерпва само с изброеното до момента. Така например днес е много по-лесно да прочетем информацията, която ни интересува или да публикуваме собственото си мнение в интернет от която и да е точка на земята. По-притеснителните хора от нас създават приятелства в интернет, някои от които прерастват в сериозни интимни връзки и в последствие в брак. И така и те се докосват до споделеният живот и щастие. От другата страна са тези хора, които в даден момент са далеч един от друг. Интернет създава впечатлението че разстоянието между тях е по-малко, а времето не чак толкова дълго. И въпреки че масовите комуникации трудно биха изместили напълно междуличностното общуване, то ролята им в нашия живот определено е голяма.

Друго предимство на масовите комуникации откриваме в рекламата. Те способстват оповестяването на нов продукт и неговото приложение, както и последвалото му налагане или отпадане от пазара. Рекламата оказва силно влияние върху нашия избор като потребители на продукт или услуга. Редом с тези реклами в печатните медии, радиото, телевизията и интернет все по-често се появяват и такива, които са насочени към нашето съзнание като граждани на едно общество. Към тях се отнасят рубрики тип „Зов за помощ”, популяризират се кампании на УНИЦЕФ, БЧК и редица дарителски кампании за отделни лица. От тази гледна точка може да се каже, че масовите комуникации спомагат за спасяването на човешки живот и за ощастливяването на близките нему. Медиите се превръщат в трибуна, където хората могат да потърсят и получат съдействие.

Масовите комуникации са се превърнали в неразделна част от нашето ежедневие. Те са връзката с това, което ни интересува и хората, които не са близо до нас в даден момент, позволяват ни да разширим възгледите си и да повишим информираността си. Във време на непрекъснати промени масовите комуникации ни помагат да не изоставаме от случващото се в другия край на света и най-вече около нас самите.

Вярата в успеха е вяра в живота

Какво е вяра? Дали вярата е свързана конкретно с религията или и с нещо друго зависи от това какви хоризонти разкрива човек пред себе си. Вярата може да бъде и упованието и вярването в определена идея, представа, конкретен човек, себе си. Да вярваш в себе си е най-краткият път към успеха.

Успехът е субективен и всеки човек има своите собствени представи за това, кое за него е важно в живота му и какви цели той иска да преследва, повлиян от ценности, семейство, общество. Може да става въпрос за материални блага, доходи, собствена къща и други видими символи на статуса, но също така – и за нематериалните, които имат значение само за съответния човек, като например добър баланс между семейство и личен живот или нова щастлива връзка след раздяла.

Кристофър Морли, американски писател и есеист, е казал: „Има само един-единствен успех – да можеш да си живееш живота по свой собствен начин”. Ако човек следва обществените настроения, той вечно ще се лута в търсене на себе си. Всеки един от нас в ранния етап от своето развитие поема по пътя, определян от насоките, дадени му от значимите други. С годините обаче той трябва да се диференцира от тях и да изгради свой собствен стил на поведение и мироглед. Да определи начин на живот, който би бил най-добър за самия него, а не да живее както другите искат. Същевременно с това човек е социално животно, както е казал Арансън, и колкото и да се опитва да бъде независим, той винаги остава подвластен в една или друга степен на социалните норми, утвърдени в обществото, в което живее. Всеки един от нас е отделна личност, индивидуалност и същевременно с това – част от едно множество. Данък обществено мнение често пъти е непосилен за плащане.

В своята пирамида на потребностите, Маслоу поставя като връхна точка – самоактуализацията. Това е нестихващият стремеж към постоянно развитие, силата, която ни кара да вярваме в постигане на все повече лични и професионални успехи. А не се ли изразява животът именно в това – постоянно търсене на себе си и собствения си път? Вярата в нашия успех е вяра и в пълноценното изживяване на жизнения ни път. В този аспект, важно място заема позитивното мислене и насочеността на личността към едно по-положително бъдеще и финализиране на проблемите, които обсебват ежедневието ни. Акцентът в изследванията на Маслоу е върху позитивните проявления на човешката природа - радост от живота, себеактуализация, любов, творчество. Самоусъвършенстването и развитието се разглеждат като централни тенденции в човешкия живот.

Пол Вайнцвайг разработва концепция, в която говори, че Силата на личността зависи от самия индивид, а не от външни обстоятелства. Всеки е творец на собствените си възходи и падения. В процеса на разгръщане на творческите възможности, жизнените трудности са не „камъните”, които „препъват”, а стъпълца на стълбата, водеща към върха. Трудностите са тези, които, притискайки го, събуждат човека. Всяка неувереност в себе си е фатална, а всяка излишна самоувереност е бездействие. Желаното би могло да се постигне само ако се прояви в достатъчна степен знание и настойчивост. Трябва не само да вярваме, но и да действаме. Защото уповавайки се само на положително мислене няма да достигнем далеч. Всяко нещо трябва да е с мярка, да не се разчита само на положителното мислене или само на действието. За да е сигурен позитивният резултат е нужна комплексност.

         Уилям Джеймс твърди, че има само една причина за човешкия провал и това е липсата на вяра в себе си. Вярата в себе си е основната движеща сила за справянето с превратностите в живота, ключовият фактор за постигане на успех. В нито една област от живота си не можем да напреднем ако не вярваме в себе си, ако не отстраним всички тези убеждения, които ни водят до ситуации, в които спираме да вярваме в силите си. Ако не го направим, ще изпадаме често в ситуации, в които ще сме се провалили още преди да сме опитали. Това е много важно за прогонването на всички мисли, които ни демотивират и намаляват вярата ни.

Вярата в успеха е вяра в самия себе си, в просперитета и изначалната сила за оцеляване и развитие. Понякога именно тази вяра разкрива пред нас неочаквани хоризонти и ни извисява над злободневието. Помага ни да продължим напред, когато всичко друго е против нас и нашите стремежи към просперитет и личностно израстване. От вярата ни зависи доколко ще се справим с поставените ни цели и колко по-големи ще са следващите ни такива.

         Вярата в успеха и ценността на живота е особено силна, когато човек се изправи пред нещо толкова страшно като възможността да загуби самия себе си. И не става дума за временно отклоняване от същност и цел, а за самия живот. За пример може да посочим един онкоболен човек, който ако не се доверява на назначената му терапия и е загубил надежда, че ще се възстанови, то той сам ще се обрече на фатален край. Вярата в успеха на лечението, силата на позитивното мислене и самовнушението се явяват много силни фактори в една такава ситуация. Извън този контекст не са рядкост и случаите, когато човек си внушава, че даден медикамент, действие или дори нагласа му помагат да се справи с изправило се пред него предизвикателство било то в емоционален, духовен или физически аспект.

         В нас е заложен стремеж към усъвършенстване  преследване на цели и идеали, търсене на това, което би ни направило щастливи и пълноценни личности, достойни граждани на едно общество. Всяко малко постижение води след себе си удовлетворение и стремеж за последвало израстване в личен или професионален план. Всеки сам определя в какво да вярва и накъде да върви. Живеем в свят на промени и неопределеност. Нашата вяра в успеха е и вяра в живота.