Социални аспекти на включващото обучение

Социални аспекти на включващото обучение from Ivan Peychev

Превенция и възстановяване от Синдрома на професионалното прегаряне

  Превенция на бърнаут

Експертът по справяне със стреса Паула Дейвис-Лак[1] предлага седем стратегии за превенция на Синдрома на професионално прегаряне:

1.     Увеличаване на личната ефикасност

Личната ефикасност представлява вярата в собствените способности за постигане на различни лични цели и задачи. Хората, които имат по-висока лична ефикасност, са по-рядко жертва на стреса. Най-прекият и ефективен начин за подобрявате на личната ефикасност е чрез преодоляване на трудностите. Друг вариант е изграждането на „модел”, т.е. гледане на това как друг се справя с препятствията.

2.     Определяне на нещата, от които човек се нуждае в работата си –

през май 2013 година Harvard Business Review[2] публикува статия, в която описва шестте неща, които стотици служители желаят от една мечтана компания:

-         да могат да изразяват себе си;

-         да казват това, което наистина се случва;

-         да развиват способностите си непрекъснато;

-         фирмата им да извършва полезна дейност;

-         ежедневната им работа да се възнаграждава;

-         да няма глупави правила в работата.

3.     Наличие на творчески контакти – бърнаут синдромът пречи на доброто представяне, увеличава ригидното мислене и намалява способноста за гъвкаво и креативно мислене. Дори човек да няма възможност да разгърне творческото си мислене в работна среда, то извън нея той трябва да поддържа творчески контакти, които да го държат ангажиран и мотивиран.

4.     Грижа за себе си – индивидът трябва да отделя време за себе си, за почивка със семейството и приятелите си.

5.     Създаване на подкрепяща среда – поддържането на социални контакти и хора, с които да се коментират трудностите в работата.

6.     Здраво „стъпване на земята” – основно в превенцията на синдрома бърнаут.

7.     Повишаване на положителните емоции – те подобряват креативността и издръжливостта, спомагат за фокусирано вземане на решения.

Възстановяване от бърнаут

Американската психологична асоциация[3] препоръчва следната стратегия за справяне  със Синдрома на професионалното изчерпване:

1.     Поставяне на нови цели и задачи – тук за личността е важно да си отговори на въпроса: „Чии идеали следвам, своите собствени или нечии чужди?”;

2.     Помощ от околните – необходимо е тази тема да се дискутира с приятели, членове на семейството или психотерапевт, за да се определят нови професионални и жизнени цели и да се намерят сили за тяхната реализация. При това е важно той да изработи сам тези цели, за да не се поддаде на влияние отвън и приеме отново грешни и недостижими задачи;

3.     Намиране на занимания извън работа, за да не бъде професионалната дейност единствен източник на успехи и радост в живота. Това са различните хобита, спорт - сфери на реализация, носещи признание и удовлетворение, за да могат възможните неудачи в професионалната сфера да бъдат компенсирани от успехи в други значими за човека области.

---

[1] http://pauladavislaack.com/7-strategies-to-prevent-burnout/

[2] http://hbr.org/2013/05/creating-the-best-workplace-on-earth/

[3] http://www.apa.org/helpcenter/road-resilience.aspx

Психолози и психиатри - прилики, разлики и още нещо

Психолозите и психиатрите могат да бъдат сравнявани по следните начини:

Образование:
Психолози – Бакалавърска степен след 4-годишно обучение в акредитиран университет. Повечето психолози специализират психология, но това невинаги е необходимо. Въпреки това, приема за по-високи образователни степени обикновено изисква значителна подготовка в областта на психологията и на приетите без специализация им се налага да взимат допълнителни курсове преди да започнат обучението си в по-високата степен.
Психиатри – Професионалист, имащ медицинско образование и специализирал психиатрия, обучен е да диагностицира и лекува психични заболявания. Те имат значителни познания и притежават магистърска степен. Обучението е фокусирано върху психофармакологията (или медикаментозното менажиране на психично-здравни феномени) и други медицински терапии, диагнози и психотерапия или/и психоанализа. Специалностите включват съдебна психиатрия, детска психиатрия, психиатрия на възрастните и гериатрична психиатрия.

Следдипломна професионална квалификация:
Психолози – Като добавка към бакалавърската си подготовка, всички психолози трябва да вземат по-високи степени. Някои от тях се целят в магистратура, но минималния приемлив стандарт за всеки професионален психолог, е поне докторска степен психология или някоя близка дисциплина. Докторантурата обикновено изисква около 3 години пълно обучение. Курсът включва обучение в областта на психологията, с основни курсове, покриващи социалната, психология на развитието, психология на учението и биологичната база на човешкото поведение. Това включва обучение в личностната теория и психопатология. Специализираното обучение включва още диагностическа подготовка и техники, психологическо тестване, психотерапия и/или консултативни методи. Повечето курсове включват и практическо обучение, което комбинира в себе си клиничен опит с теоретическо знание.
Психиатри – Следдипломното обучение по психиатирия се извършва в медицинските университети.

Предоставяни услуги:
Психолози – Услугите, предоставяни от психолозите, зависят от специализацията. Обикновено те се занимават с психотерапия и консултации на лица, групи, двойки и семейства. Те са обучени в областта на администрирането, оценяването и интерпретирането на психологически тестове.
Психиатри – Като лекари, психиатрите могат да предписват лекарства, с които контролират много психиатрични симптоми. Някои психиатри прилагат психотерапия и консултации на лица, двойки, групи и семейства. Те, също така, могат да прилагат електроконвулсивна шокова терапия (електрошок). Обикновено се занимават са по-тежки ментални заболявания.

Някои разлики:
Психолози:

• По-голяма вероятност да разглеждат проблемите на даден човек като резултат от стрес и други психологически фактори, отколкото като психопатология.
• По-малко вероятно да сметнат медикаментите за необходима част от лечението.
• Могат да администрират и проверяват психологически тестове.
• Имат по-интензивно обучение в сферата на личностното развитие.

Психиатри:

• По-голяма вероятност да разглеждат психологическите проблеми като знак за психопатология.
• По-голяма вероятност да сметнат медикаментите като необходими част от лечението.
• Могат да администрират някои медицински тестове.
• Могат да предписват лекарства.

Психотерапевтът най-често е специалист с образование по психология, но може да е и психиатър.

Има всякакви видове психотерапия: индивидуална, групова, подкрепяща, психодинамична, поведенческа и още много други.

Индивидуалната психотерапия например е специално създаваща се според особеностите на всеки клиент терапия, която може да включва в себе си едно или няколко направления на психотерапията, такива като когнитивно-поведенческа терапия, работа с емоциите, създаване на личен план на живот, арт-терапия, психоанализа и др.

Групова психотерапия е терапия, която се провежда в групи. Груповата психотерапия може да се състои по няколко направления. В групата може да се провежда работа по телесноориентирана терапия, по работа с имиджа и социалното поведение, обсъждат се и някои лични въпроси. Също така могат да се провеждат и групови занятия по семейна терапия.
В подкрепящата психотерапия като терапевтичен фактор важно значение има установяването и поддържането на терапевтична връзка на подкрепа, като в този случай терапевтът е на разположение на пациента в моменти на криза. Този вид терапия може да включва и интервенции за осигуряване на подкрепа от страна на обкръжението на пациента, както и подкрепа за самите близки. Прилагането на този вид терапия изисква силна връзка на доверие между терапевт и пациент.

Психодинамичната психотерапия се основава на някои схващания на Фройд за психодинамиката на депресията. Една от целите на психодинамичната психотерапия се базира на идеята, че интрапсихичните процеси, които стоят в основата на депресията са устойчиви, но могат да бъдат моделирани, ако достигнат съзнанието под контрола на Его-то.

Поведенческата терапия при пациенти с депресивно разстройство се опира на теорията на поведението и теорията за социалното заучаване. Използваните техники включват планиране на дейностите, терапия за повишаване на самоконтрола, обучение в социални умения, решаване на проблеми.

За психоаналитично обучение се признава само това от институти или асоциации, членове на Международната Психоаналитична Асоциация, създадена от Фройд. В България все още няма такава.

Основател на психоанализата е Фройд и психоаналитиците работят с неговата теория, за която се обучават след като вече са станали психолози-магистри. Обучението им е продължително и преди да придобият право да прилагат психоанализа, те самите трябва да са минали през психоанализа и супервайзорство.

Сбъдната мечта

Докажи ми, че ме обичаш.

В любов ми се вречи.

За теб съм лошото момче.

Дали съм в твоето сърце...

Ако искаш-накажи ме, но моля те, не лъжи ме.

В душата си приеми ме и там запази ме.

Как бих искал да върна времето назад,

тогава вземах всичко на майтап.

Не оцених твоята любов,

не бях готов.

Преди мечтаеше за мен,

искаше да ме виждаш всеки ден.

Вече е различно, ти се влюби в друг,

не желая да си мисля, че всичко свърши дотук.

Копнея за теб, желая те.

Лудо обичам те.

И ето дойде ден. Вече сме заедно.

Обичаме се, в любов се вричаме.

Дано никога не свърши това.

Колко го желах

и накрая успях.

Вярвай в мечтите, те радват дните ни!

Да си човек, означава да ставаш човек

„Да си човек, означава да ставаш човек.”

Ясперс

(философско есе)

   Събуждаш се. Ставаш. Обличаш се. Отиваш към училище или на работа. А дали се оглеждаш какво се случва около теб? Или си замислен и вглъбен в себе си? Виждаш ли дали хората около теб изпитват тъга, болка или имат нужда от помощ. Колко пъти си се спрял, за да помогнеш на човек в беда?

   В наши дни всеки бърза към поредното предизвикателство като се е ограничил в собствения си рамкиран свят и се състезава сам със себе си. Що е то ценностната система и изобщо съществува ли тя в нас? Едва ли. Никой не вижда и не чува какво се случва около него. Дали това се дължи на обществото ни, което е обсебено от масовите комуникации и дали всеки един се е превърнал в „das Man” без да си дава сметка от това. А всъщност термин, който посочва друг екзистенциалист – Хайдегер, ни напомня за заплахата от масовото и обезличено съществуване. Той е онзи, който е като всички други. Той говори за нещата, както се „говори за тях”, чете книги, които „се четат” от другите, мисли за нещата така, както „се мисли за тях”. Всеки е сложил някаква маска, за да не покаже истинската си същност от страх да не бъде наранен. Лишени сме от духовност, живеем ден за ден. Не почитаме миналото и не мислим за бъдещето. Предпочитаме да четем жълта преса и да гледаме американски комедии, за да не се мъчим да мислим. Той – шопът – неслучайно е казал – „Най-мразим да мислим, а като мислим най-мразим”. Обезличаване или овчемислие? Всеки сам решава за себе си.

  В книгата на Сартр „Екзистенциализмът е хуманизъм“ се казва, че при човека „съществуването предшества същността”. Човек се ражда, т.е. започва съществуването си, без да притежава същност.  Човек е поставен постоянно пред различни дилеми и той има пълната свобода да прави своите избори, т.е. как да постъпи във всяка една житейска ситуация. Индианска притча разказва, че в душите ни се борят два вълка. Единият е зъл, той е гневът, завистта, недоволството, отрицанието, алчността, надменността, самосъжалението, чувството за малоценност или пък за превъзходство, лъжата, фалшивата гордост и егоцентризмът. Другият е добър – той е радостта, мирът, любовта, надеждата, спокойствието, скромността, добротата, благосклонността, взаимността, щедростта, искреността, състраданието и вярата. Побеждава този, който нахраниш. Ти сам избираш – да бъдеш човек или да бъдеш жив дявол!

   Да даваш, без да очакваш да получиш нещо насреща, да се държиш добре с другите, без да имаш задни мисли, да уважаваш всеки, защото от всеки можеш да научиш нещо. Да бъдеш човек! Да уважаваш, да съпреживяваш, да чувстваш, да обичаш, да мислиш за другия, да си етичен!

   Ще си позволя да цитирам част от една прекрасна българска естрадна песен „Ако си дал” на Емил Димитров. Тя илюстрира какъв е смисълът на нашия живот и какво означава да го живеем пълноценно.

Ако си дал на гладния

дори трохица хляб от своя хляб.

Ако си дал на скитника

дори искрица огън от своя огън.

Ако си дал на милата

от своето сърце.

Ако си дал на чуждите

живот от себе си.

Ако си дал, ако си дал,

ако си дал от себе си,

не си живял, не си живял напразно.

   Всеки има своите моменти на слабост, когато целият му свят се е сринал. Ти можеш да му помогнеш, да бъдеш човечен – да му дадеш съвет, да го окуражиш, да му покажеш, че има светлина в края на тунела и че всяко зло си има своя край. Доброто не побеждава само в приказките стига искрено да вярваш и да правиш всичко възможно, за да го постигнеш.

   Събуди се сутринта. Усмихни се в огледалото. Облечи си най-хубавите и шарени дрехи. Излез навън, погледни света. Поздрави възрастните хора по пътя си и ги попитай дали имат нужда от помощ, ако виждаш, че нещо се затрудняват. Бъди себе си, отстоявай мнението си. Покажи, че не си машина. Бъди човек!

Иван Пейчев

08.05.2014 г.

Велико Търново

Агресията и училищния тормоз - разграничаване

Мода & Кич

Мода

Общи сведения

В строгия смисъл на думата модата не представлява явление от сферата на естетиката. Това обаче не означава, че може да бъде сведена до едно - единствено явление. Тя може да изпълнява и твърде често изпълнява естетически функции.

На модата се подчиняват главно предмети служещи за украшения или украсяващи особености на облеклото; когато се изменят чисто практическите й свойства, това не може да се отнесе към смяната на модата, тъй като моди са възможни само в сферата на естетическото удоволствие. В живописта, музиката, поезията, може да съществува мода, но никога не говорят за нова мода на парните машини или оръжията. Щом модата действа само в областта на естетиката, значи по природата си тя не може да бъде нищо друго освен естетическо явление. В тази връзка модата се представя ту като движение на естетическия вкус в рамките на художествения стил на епохата, ту като въплъщение на променливи представи за красота, ту като естетически идеал на времето. В предметите на бита, в костюма, в изделията на промишленото изкуство, модата от тази гледна точка представлява естетическият елемент, а смяната на нейните форми служи като естетическо износване на културните ценности. С други думи, модата непосредствено се свързва с естетическите потребности, проявявайки се като категория на естетика, а в крайни случаи даже като специален естетически закон, управляващ масовия вкус.

Модно облекло

Модно облекло може би има, но модно отношение към него няма. Истинската мода е тази, която изразява определен стил на живот. Само когато се създаде мода като стил на живота, тогава се появява и модата в облеклото. Добрият вкус признава хубавото, макар, че рядко бива моден, затова пък никога не е смешен; простотата, хармоничното съчетание, приятността и удобството на вещите- ето неизменните и сигурни правила, които остават в сила, когато модата е минала. Понякога сами не забелязваме как тя влияе върху нашия избор: подсказва ни как да се облечем, как да обзаведем новия си апартамент, с какво да се занимаваме през свободното си време. Тя определя не само настроението към предметните форми, но и тяхното възприемане. От друга страна човекът, следващ модата се отказва от непосредствената проява на своята индивидуалност и използвайки вече готови образци на поведение на друг човек, целенасочено формира, и организира своя облик в околната му среда.

Дрехата изглежда красива на човек само тогава, когато той я носи непринудено, без да насочва вниманието върху себе си. "Нека модата в облеклото се изменя. Промените ни радват, освежават и изострят нашето възприемане на формите. Окото получава удоволствие от добре изпълнената, решена в нови пропорции и нов колорит вещ. Но нека вещите бъдат наши роби, а не ние техни. Участта им е да ни служат и правдиво да отразяват нашия живот. Наистина той е толкова хубав и интересен, че не бива да го скриваме зад никакви фалшиви и претенциозни декори".

Естетическата роля на дрехите се заключва в това - заедно с други фактори на културата да разкрива красотата и духовното богатство на човека, да помогне за създаването на една хармонична връзка между образа и външната среда. Най-важното в дрехата решава човекът: той избира плата и кройката, подбира ансанбала, приспособява го към определена обстановка. Елегантността изисква пестеливост в детайлите, за да въздействат върху околните със свой неповторим акцент.

Облеклото на съвременния човек съчетава две функции - практическа и естетическа. В дрехата се проявява творческото виждане на този, който я носи. Затова и еднаквите дрехи стоят различно на всеки.

Облеклото е чудесен буквар, от чийто страници любознателното дете може да научи кое е хубаво и кое не. Запознаването с естетиката на модата спомага да се изработят трайни навици и умения у младото поколение, да анализира и преценява художествените факти и явления, и да ги възприема пълноценно. Децата трябва да се учат на красиви маниери, на умения да се държат в обществото, като главно внимание на това се обръща чрез естетиката на съвременното облекло.Не трябва да се възпитават само на външна култура и поведение, а и на вкус. Учим ги на умения, но без да разбират основите на естетическия подход към тези въпроси. Ние започваме да се безпокоим за вкуса на хората, тогава, когато той вече се е оформил, и вместо да възпитаваме, трябва да превъзпитаваме. Художниците създават отделни части на облеклото, но от нас зависи как да ги носим.

Естетическо възпитание

Под естетическо възпитание се разбира високата степен на развитие на естетическото съзнание на личността, развитие и изява на висшите духовни сили на човека и неговите способности да възприема и строи света по законите на красотата, т. е. събуждането на творческите сили и заложби у всеки човек. Формирането на човека като творец в труда, в бита, в изкуството, в личните и социални отношения навред. Естетическото възпитание чрез мода предполага създадени и утвърдени навици у човека да се облича подходящо, т. е. така, че кройката, цветовете, десенът на дрехите "да му отиват". Да подчертават чара и хубостта на неговата специфична индивидуалност, да радват с тази хармония както него, така и заобикалящите го хора. Това предполага формиране на усет и способност за осмисляне на естетическото взаимодействие между модата и личността, въз основа на образованието и просветата. Голяма е ролята на семейното възпитание и домашния бит. Особено важно е развиването и култивирането у човека на чувство за мяра и целесъобразност.

Естетическото възпитание цели специфично духовно оформяне на човека. Изкуството е висша форма на естетическо отношение на човека към действителността. Естетическото възпитание, чрез въздействието от художествени образи е висша форма на естетическо въздействие върху цялостния психически живот на хората. В процеса на естетическото възпитание, чрез изкуството се включва разширяването на умствения кръгозор на човека, нарастване на съзнателното отношение към живота и общественото развитие. 

Кич

Дефиниция

Феноменът на естетическа извратеност носи името кич. Терминът "кич" е с германски произход и означава лош, елементарен вкус или псевдо-изкуство. Според едни той се отнася етимологично до английския израз sketch, означаващ импровизация. Според други става въпрос за обикновено съкращение на автохтонната форма etwas verkitschen, която се превежда разширено като etwas biliing losschlagen, т.е. нещо деградирано, нещо евтино. Думата е често използвана в говоримия немски, но в съвременния смисъл се появява в Мюнхен през 1860 – kitschen означава “да правиш нещо между другото, през куп за грош”, или verkitscen - “унищожавам, обезобразявам, фалшифицирам”, т.е. да продадеш нещо друго вместо оригинала.

Кичът и Лучиан Блага

Първият, който разглежда кича в изкуството или културните ценности в нашата страна е Лучиан Блага. Той прави своето изследване, за да обозначи една неподходяща структура, която си присвоява непреходна ценност. Този закон според румънския философ постановява, че "обективните структури на природната естетика не могат да бъдат прехвърлени в изкуството, без да загубят естествените си свойства. Нито обратното: обективните структури на естетическото изкуство не могат да бъдат прехвърлени в природата без да загубят първоначалните си свойства”.

Това отклонение съдържа структура, наричана “пара-естетика” (para-kalia). Тук взимаме предвид факта, че не съществува термин в румънския език или в друг език, който да характеризира по-добре този вид естетика или неподходяща красота. “Германците прибягват до термина “кич”, за да покажат неодобрението си към мнимата и самозвана красота, която за някои хора все пак предизвиква удоволствие. Превод на термина кич е невъзможен. Кичът е безспорно един от случаите на пара-естетика. Немският термин се използва и в ежедневната практика и в критиката. Иначе гръцката дума която предлагаме – (пара-естетика или para-kalia) изобразява по-добре падението в естетическия образ на изкуството.

Въпросният феномен е неразривно свързан с изкуството, така както не автентичното е свързано с автентичното. "Трохичка кич съществува във всеки вид изкуство", казва Брох. Във всяко изкуство съществува минимум конвенционализъм, желание да се харесаме на клиента, от което не е предпазен нито един майстор. Кичът, проникнал в света на изкуството може би през задната врата, сега фигурира в речниците, а утре би могъл да бъде представен в антологии и дори в художествени колекции.

Съществува също “кичозно изкуство” или по-скоро “кич в изкуството”, които се отнасят било до предмети на изкуството в класическия смисъл на думата, било до мястото му в кръга на техните взаимоотношения.

Въпреки всичко не може да се каже, че кичът се ражда от интимната нужда на човешката душа. Избирайки свободно неграмотните и наивни настроения, които още не са в състояние да направят зрял избор в името на истинската културна действителност, кичът прониква в душата, както инфекцията в организъм, неспособен да се съпротивлява. От гледна точка на естетиката, кичът е повече вид отношение към изкуството, отколкото определен вид артистичен стил. Той по-скоро е отношение между човека и работата му, отколкото определена работа. По-скоро прилагателно, отколкото съществително. Той е несъмнено естетическо средство и отношение със заобикалящата го среда.

Кичът “разхубавява” реалността, очевидно “поетизира” прозата на живота и всъщност превръща в “прозаичност” автентичната му поезия. Кичът изостря конфликтите, стопява начините за премахването им, “успокоява” болката, без да открива причината, скрива срамните рани, които иначе биха могли да бъдат излекувани. Лошото е, че прави това “доброволно” и с “копнеж”. Разглежданата псевдо-красота няма как да устои на жаждата за автентичната красота. Остава живо и неутолимо желанието да се види, частично и според силата на всеки един красотата на осмия ден. Между копнежа към красотата на изкуството, който определя характера на човечеството и болката по онази красота съществува едно проникване много по-трайно, отколкото изглежда на пръв поглед.

„Непосилната лекота на битието”

В „Непосилната лекота на битието“ освен красотата във фокус попада и кичът като естетическа категория – разбира се разширена и натоварена с нов смисъл. Според речника на чуждите думи в българския език думата кич (Kitsch) е от немски произход и означава „банално изкуство, безвкусица“. В романа обаче кичът означава и още нещо – той е неотменният компонент на всеки един живот, вечно присъстващ във всяко едно убеждение, неумолимо вплетен във всяка човешка идея:

 „Източник на кича е категоричното приемане на битието. Но кое стои в основата на битието? Бог? Човекът? Борбата? Любовта? Мъжът? Жената? По този въпрос има различни мнения, затова има и различни видове кич: католически, протестантски, еврейски, комунистически, фашистки, демократически, феминистки, европейски, американски, национален, интернационален.“

 От горецитираното се разбира, че кичът, баналното изкуство (според речника) всъщност не е нищо друго, освен нашето собствено интерпретиране на живота. Нещо повече – той отразява нашите убеждения по централни, фундаментални точки от протичането и осмислянето на самия живот. Той е начинът ни на живот, нашите убеждения и усещания, нашите обяснения, нашите усилия да вкараме човешкия живот в дадени релси, норми, изисквания, измислени от самите нас. И „никой от нас не е свръхчовек, та да избегне изцяло кича. Колкото и да го презираме, кичът е част от човешката орисия“.

Авторът казва: "Кичът извиква непосредствено една след друга две сълзи на вълнение. Първата сълза казва: колко е хубаво, дечицата тичат по тревата! Втората сълза казва: колко е хубаво заедно с цялото човечество да се умиляваш от тичащите по тревата дечица! Едва тази втора сълза прави от кича кич."

Формула, която е всеобщоприложима; кичът е не просто досадна повторителност или баналност на изказа, а е мнение за всеобща еднаквост на чувството, усещане, че то е не само твое, а и на цялото човечество. Както самият писател уточнява: "Братството на всички хора по света може да се изгради само върху кича." Кичът всъщност е конвенция. "

Литература

1.     Fenomenul Kitsch - între estetic şi religios, în Studii Teologice, seria a II-a, anul LV, Nr. 1-2, ian.-iunie, 2003, p. 258-268

2.     Кундера, М. (2000). Непосилната лекота на битието. София, Издателство „Колибри”.

3.     Рускова, Н. (1975). Модата – за и против.

4.     Коев, В. (1963). За ролята на изкуството в естетическото възпитание. София, Издателство „Наука и изкуство”