„Ние сме”, „българите са”, „българска работа” са
само част от определенията, с които изразяваме склонността си да квалифицираме,
да щамповаме и да показваме колко добре
се познаваме като народ. А така ли е всъщност и „що за животно е българинът”?
Малцина са изследователите, посветили живота си на българската народопсихология
и мнозина (като че ли всички ние) заклеймяващите едно или друго наше качество.
За съжаление в последните преходни години преобладават единствено негативните
изказвания на различни общественици, които се опитват да ни заклеймят, а
липсват сериозните народопсихологически изследвания. Осъзнаваме, че ценностната
ни система е в криза, както всичко около нас и един от изходите са
себепознанието и равносметката, започвайки, разбира се, от най-важните устои.
В основата на всичко,
определяна като висш смисъл на човешкия живот, стои, разбира се, любовта. По
нейните измерения и характерни проявления при нас, българите, можем да научим
много за народопсихологията ни. Любовта неслучайно е извечната тема в родната
литература, която обикновено е художествено отражение на случващото се в
действителността. Едва ли има някой, който да не помни Ботевото „силно да люби и мрази",
маркирало като че ли за векове напред българската вселена на крайностите и
силата на емоциите. Неслучайно сме възпели и „балканския синдром”, описващ
темперамента и полярността на южните народи. Тук всяко чувство е преходно,
извечни са само любовта и омразата, които са силни и са до гроба. За тях си
заслужава да си живее и да се умре. Те се възпитават най-напред в семейството и
впоследствие се експонират в личния и обществения живот. „Бащиното огнище” се
превръща бързо в „родно пепелище”, когато познаваме крайносттите в българската
ценностна система.
Традиционното българско семейство е основна
единица на обществото и като такава е
описано в творчеството на повечето ни класически автори, но заедно с това е и
обект на изследване от видните ни етнографи
проф. Ст. Бобчев и Димитър Маринов. То е с патриархална структура,
където бащата е глава на дома, собственик на имота и представляващ семейството
в населеното място. Той е този, който възпитава в любов, но и в строгост, а с
поведението си често пъти задава модела на крайностите, който е така характерен
за нас. Семейното съществуване е в името на децата и любовта към тях е
движещата сила за живот. Любовта в семейството е предбрачна, която е по-скоро
харесване и съпружеска, изразена в здрави нравствени връзки и преданост един
към друг. Тя намира външен израз в дома, който знаем, е основната българска
крепост. Неслучайно Атанас Буров казва, че всеки истински българин трябва с
любов да построи дом за своето семейство, както и той е градил с много старание
и любов своята къща. За уюта, топлината и близостта в него се грижи майката.
Силната любов към нея е определяща за изграждането на нравствената ни вселена,
тя ни дава примера, който прилагаме впоследствие и в изградените от нас
семейства. Заедно с това майката е опора, приятел, изповедник. Тя е винаги в
съзнанието на българина независимо от ситуациите и времето:
Освен теб, мале, никого нямам,
ти си за мене любов и вяра;
но тука вече не се надявам
тебе да любя: сърце догаря!
(Христо Ботев – „Майце си”)
Откърмен с любов в семейството, българинът я
продължава, градейки нов дом със своята любима. Ще дадем пример отново с Ботев,
при който като че ли най-лапидарно, но и най-силно са описани двата полюса в
ценностната система на българите. В „До моето първо либе” той разкрива своите
най-съкровени чувства към любимата:
Ах, тез песни и таз усмивка
кой глас ще ми викне, запее?
Кървава да вдигна напивка,
от коя и любов немее,
пък тогаз и сам ще запея
що любя и за що милея!...
(Христо Ботев – „До моето първо либе”)
Отново при Ботев
разбираме, че и в любовта ни може да има градация. Незабравими са редовете, в
които той казва на Венета, че после отечеството си е обичал най-много нея.
Любовта към Родината е основна тема и в творчеството на Иван Вазов. Патриархът
на българската литература показва силното удовлетворение на човек, който обича
Отечеството и народа си и който се гордее с това, че се нарича българин:
...Българин да се наричам, първа радост е за
мене.
(Аз съм българче)
Любовта към България е неразривно свързана с любовта
към родната природа и родното място, която заедно с любовта в и към семейството
изгражда българския космос. Българинът люби и милее за родния дом, животните,
които отглежда и всичко, което е създал с двете си ръце. „Моят дом е моята
крепост”, моята подредена вселена, в която всичко е любов:
Бяла, спретната къщурка.
Две липи отпред.
Тука майчина целувка
Сетих най-напред.
Тука под липите стари
Неведнъж играх;
Тука с весели дургари
Скачах и се смях…
Къщичке на дните златни,
Кът свиден и мил!
И за царските палати
не бих те сменил.
(Родна стряха – Ран Босилек)
И за да изградим напълно устоите в ценностната
система на българина, не трябва да пропускаме любовта му към Бога, породена
най-често от желанието му за справедливост и възмездие, от нуждата от вяра в
доброто, от желанието за закрила на най-скъпото му. Тя не граничи с крайна
религиозност, а по-скоро е изтъкана от обредност, следването на която му носи
спокойствие и удовлетворение. Любовта към Бога в историческата съдба ба народа
ни е тази, която неведнъж го е спасявала и утвърждавала като такъв. В
преходните години, имайки предвид ситуацията преди това, да има разпад и хаос
по отношение на връзката с християнството. Това се допълва и от факта, че като
цяло сме доста земни и практични, това се изразява добре от максимата „око да
види, ръка да пипине”. Обикновено търсим любовта към и на Бог, когато преживеем
някаква загуба или сме изправени пред травмиращо събитие. Това си има и своето
обяснение – във вековете на робство са се опитвали да ограничат общуването ни с
Бога и спазването на ритуалите. В християнството няма място за омраза, любовта
е дълготърпелива и всеопрощаваща. Но такива ли сме ние?
В началото казахме, че освен да любим силно и
мразим, така че и омразата е важна част от ценностната ни система. Тя се
проявява най-вече, когато някой накърни любовта ни към всичко, което описахме
дотук. Омразата е защитната и първосигнална реакция на българина към осмелилите
се да нарушат неговия космос. Това може да са поробителите, посегналите на
имота и близките му, съблазнителите. Макар да се представяме като
широкоскроени, толерантни и свободномислещи и да имаме достатъчно исторически
доказателства за това, приемаме трудно различните от нас и често пъти те са
обект на презрение и омраза. Важно е ние да сме по-добрите, по-можещите и
знаещите
Знаем да обичаме, но знаем и да мразим. Когато ни
предадат и наранят или дори отхвърлят, ние се фрустрираме и докрай защитаваме
завоюваното. Омразата ни води до безумство и ставаме коварни и подли,
неконтролируеми от болката.
В интервю за Дойче
Веле[1],
Огнян Златев, който е управител на Център за медийно развитие, споделя, че
българите владеят езика на омразата и предразсъдъците спрямо етнически,
религиозни или сексуални малцинства са често срещани в българските медии.
Расистките изказвания в тях са насочени главно към ромите, които са
най-многочисленото малцинство в България. Долавя се омраза още и към съседските
ни страни – Македония и Турция. Тази етническа омраза се поражда в голяма
степен от националистическите партии в България.
Всички сме чували вица, който ни кара да се
замислим за негативното в ценностната ни система: „Знаем добре защо нямало дяволи край нашия казан в Ада - ами защото
нямало нужда да стоят там: ние сами си дърпаме оня, който се понадигне. Край
казаните на другите народи има специален дявол, който ръга с вила ония, чиято
глава се подаде отгоре, но за българския казан това не се налагало: щом някой
си подаде за малко главата от врящия катран, мигновено тия отдолу го дръпват. И
така за вечни времена: щатът за охраняващ дявол към българския казан си стои
незает”.
Българите често пъти се опитват да прикрият
ненавистта и завистта към хората с по-добро социално и финансово положение. В
личния и професионалния си живот често пъти интригантстват и клюкарстват, за да
компенсират неудовлетвореността си. Примери за това проявление на омраза към
другите, граничещо и с ненавист към самите нас като народ има много. Ще
цитираме само едно изказване в популярен форум (а иначе е пълно с такива): „Ненавиждаме
от цялата си душа всеки по-умен, по-кадърен, по-работлив или по-талантлив от
нас. Опитваме се да му пречим с всички сили, правим всичко възможно да го
унищожим. Изпитваме огромно удоволствие да унижаваме и тъпчем тези, които ни
превъзхождат.” И за да допълним негативната
картина, ще добавим: „Не е важно ти да си
добре, а на Вуте да му е зле”. Явно чуждите страдания ни действат
успокояващо.
Не можем да дадем много примери от литературата ни
за омразата като част от ценностната ни система, защото обикновено тя се явява
коректив и модел, а изтъквайки негативното, ще изгуби тази си функция. Ще
цитираме на финала отново Ботев с думите:
И сърце зло в злоба обвито
(Христо Ботев – „До моето първо либе”)
В съвременния глобализиращ се свят е не по-малко
важно освен себепознанието и знанието за това, което носим, кодирано в гените
ни като народ. Колкото и космополитни да мислим, че сме станали, не можем да
избягаме от своята балканска природа на крайностите и силните емоции. Можем
много да се корим за тях, но заедно с това не бива да забравяме, че в тях се
крие нашата уникалност, с която сме оцелявали векове наред. И макар и да мразим
силно, обичаме също толкова силно, ако не и повече: всеки по неговия си начин,
градейки собствената си ценностна система и допълвайки я с останалите
нравствени качества, които ни правят хора. Ето защо в динамичното си ежедневие
трябва да намираме повече моменти, в коите да спираме и да правим равносметка
за това кои сме, откъде идваме накъде отиваме и какво искаме да оставим след
нас.
Библиография:
1.
Хаджийски, И. Оптимистична теория за нашия
народ. С., 1974
2.
Лекционен курс по Психология на националния ни
характер
3.
http://www.slovo.bg/
4.
http://www.dw.de/
