Талантът да имаш приятели

Три вида приятелство

   Като начало бих искал да използвам един цитат на Аристотел, гласящ, че приятелството е като една душа в две тела.

  Гърците първоначално наричат приятелство връзката между роднини или пък военни другари. Едва с Аристотел (384-322) то получава ранга на свободно избрана социална връзка.

   Аристотел смятал, че има три типа приятелство: такова за удоволствие, такова за полза и истинско приятелство. В приятелството за удоволствие "мъжете обичат остроумните хора не заради характера им, а защото ги смятат за приятни". Във втория тип приятелство, "тези, които се обичат един друг заради полза, не се обичат един друг заради самите себе си, а за някакво благо, което получават един от друг."

   За него първият тип приятелство е характерно за младите, които са концентрирани върху моментното забавление, докато второто често е територията на старите, които имат нужда от помощ, за да се справят със свои слабости. Това, което възходът на скорошната публична реторика и практика е постигнала, е да облече първите две в икономически понятия. Забравяйки обаче за третото. За съжаление днес, във времето на сухата рационалност и господство на личните интереси в отношенията между хората, е много трудно да се създадат такива истински приятелства. И именно заради това в последните години хората стават все по-отчуждени и поставят на преден план материалното и личното си благоденствие, а например последна точка от дневния им план е среща със стар познат, добър приятел.

   Аристотел също така свързва приятелството с равноправието и смята, че то е основата на гражданската демокрация. Защото, както при приятелството има равноправие и приятелите споделят преживяванията си, така и при демокрацията гражданите споделят властта. Докато при „тиранията“, според Аристотел, няма никакво място, или съществува много малко пространство за приятелство. Затова в една приятелска група, независимо че тя естествено излъчва свои лидери, всеки се чувства по-плътно като част от едно цяло и подчиняват себе си не на някой от останалите, а на авторитета на самата общност. Тук вътрешната йерархия сякаш е стопена в потока на общото живеене и споделяне на едни и същи принципи. Налице е равнопоставеност на отделните членове на групата. Стигайки до тук може да дадем още една дефиниция на приятелството – това е близост, заедност, общност. Поради това, за разлика от феномена на любовта, чиято същност е отдаването на другия, издигането на другия над всичко останало в света, в приятелството се възвисява сплотеността и обединеността. Това е и неговата крайна и безкористна цел.

Възгледите на Марк Тулий Цицерон

   Според него няма нищо по-приятно от това на добрите ти чувства с добри да ти отвръщат, няма нищо по-приятно от това на твоето внимание и услуги да отговарят с взаимност.

   Той смята, че онези, които се преструват на приятели само заради изгодата, разкъсват най-милата връзка с приятелството, защото радва не толкова изгодата, спечелена благодарение на приятеля, но самата негова обич: и доброто, което той е направил за нас, става приятно, когато е направено с желание.

   Твърдението, че приятелските отношения се ръководят от нуждата, съвсем не отговаря на истината: понеже са най-щедри и най-доброжелателни хората, които най-малко се нуждаят от другиго поради собственото си влияние, средства и добродетелта, която е най-голямата защита.

   От тук изхожда заключението, че не приятелството върви след изгодата, а изгодата – след приятелството.

   Определяне на пределите и границите на приятелството:

-   към приятеля си сме настроени така, както към нас самите;

- нашата добродетелност към приятелите трябва да бъде равна и еднаква на тяхната добродетелност към нас;

- колкото всеки сам себе си цени, толкова да бъде ценен и от приятелите си.

  Съществуват и много случаи при които добрите хора се лишават от удобствата си и се съгласяват да им бъдат отнети само и само приятелите да имат възможност да им се наслаждават повече от колкото те самите.

   На практика истинското приятелство е много по-богато и по-щедро и не гледа строго да не би даде повече, отколкото е получило и не бива да съществува страх, че нещо ще отиде на халост, че някоя капчица ще се разлее на земята или че към приятелството ще се прибави и нещо повече от дължимото.

   Не могат да се намерят думи, по-силни за приятелството от думите на един, който би казал, че човек трябва да обича толкова, колкото би могъл да мрази един ден. Този съвет е трябвало да служи по-скоро при сприятеляване да се внимава никога да не се дава обичта на човек, когото бихме могли да намразим някога.

Приятелство и щастие

   За Платон и особено за Епикур приятелството е едно от условията за истинското щастие. Разбира се, щастието на човека е съчетание от редица фактори, но когато то е споделено с любими хора е най-пълно. Приятелството като че ли надстроява над сградата на нашите удоволствия от живота още един завършен и за почти всички хора абсолютно задължителен етаж.

 Дейностите, извършвани с приятели се преживяват позитивно и в много случаи емоционално, приповдигнато и дори екзалтирано. Чувството на приятелство е чувството на щастието – на радостта и възторга. Приятелството в този смисъл ни възвисява над обичайното, еднакво и рутинно ежедневие. Чрез приятелството преодоляваме обикновеното и скучно време на живота. Неговата стихия е празничността. Ние съзираме тази празничност в излъчващите радост очи и в телесната оживеност на децата, когато бързат за всекидневната среща с приятелчетата си.

Приятелство и задължение

   Проф. Кирил Нешев пише, че приятелството е наистина едно невероятно духовно наследство и богатство на вековен социален опит, изваял най-висшата форма на човешкото общуване. Защото тъкмо чрез приятелството се реализира най-насъщната човешка потребност – потребността от съразбирането, съчувствието, споделянето, съпреживяването с друг човек.

 Изглежда, че и приятелството предполага определен опит, че често пъти хората, които наричаме наши приятели може би не заслужават това велико име. Очевидно и приятелството изисква сигурност и изглежда, една степен на самостоятелност и автономност, която всъщност е отворената врата за моралния смисъл и ценностната стойност на приятели и приятелство. Моралът не толкова контролира приятелското общуване и приятелството, колкото истинската основа на приятелството.

  Приятелството има своите задължения и те винаги сочат изискванията, свързани с нормите на начина на живот, които ни помагат да станем по-съвършени, тъкмо защото уважаваме личността на приятеля.

  Приятелството е една тема, която много често привлича вниманието на психолози, етици и социолози. Този интерес не е продуктивен от чисто теоретически съображения, а е едно следствие на всекидневните взаимоотношения, на онези форми на общуване, които „правят” деня на всеки един от нас.

 Трудно е да си представим, че без приятелство може да се формира който и да е от нас, защото приятелството е  действително в основата на най-интимните механизми: едновременно и на предпочитан избор, и на търсен диалог, и на самоизразяване, и особена взискателност, която ни възпитава да се чувстваме приобщени към една общност.

 Приятелството е висшия закон на човешкото безкористие. То е непосредствено изповед на най-интимното.

 Не можем да си представим личността без дружбата, защото приятелството е най-общата емоционална връзка между двама души, докато дружбата акцентира повече върху вниманието на това приятелство от гледна точка на закрепването му. Дружбата като че ли подчертава аналитичния момент – нещо много важно за младите хора.

 Приятелството е един вход в дружбата, дружбата между младежа и девойката. То ни подготвя емоционално за едни по-трайни и далеч по-отговорни връзки, каквито се реализират в дружбата.

 Дружбата изразява едно узряване на безкористието, една конкретна насоченост. Вярно е, че приятелството в младежка възраст е емоционалният резервоар на дружбата – не можем да покажем ярко красноречието и непосредствено чувствата си, ако не сме минали през школата на приятелството. Защото приятелството тъкмо ни учи на едно богатство на себеизразяването, на една общителност, на една привързаност, която във всички случаи се изразява при дружбата.

Приятелство и колегиалност

 Колегиалните отношения са междинното звено във веригата семейство-приятели-професионална сфера.

  Ние попадаме още от ранна възраст в различни групи – в детската ясла, детската градина, училище, университета, работното място. Общувайки с хората в групата ние изграждаме едни доверителни отношения. Доверителните отношения прерастват в приятелство, но до колко то е удачно? До колко трябва да се смесват личните с професионални отношения? Това си зависи от самия човек и до колко той може да прави разграничението. В някои случаи колегите могат да бъдат и приятели, в други – не. До колко едно приятелство в групата ще е истинско е спорен въпрос заради рутинните задължения и бюрократични правила, етикети. От друга страна в рамките на общите професионални цели и интереси се вместват естествени и подчинени на други цели форми на общуване. Това превръща колегиалността в извънредно значим и предизвикващ интерес възел от човешки отношения.

Използвана литература

1. Аристотел. Никомахова Етика, С., 1993

2. Николова,  В., съст., Антология по етика. Том 1. Част 1., С., 1987

3. Нешев, К., Етика за всеки ден, С., 1984